Най-веселите ми случки в аптеката – спомени

От много време си мисля да споделя весели, тъжни или тъжно-смешни случки с пациенти от аптеката, продължавайки дълга традиция, поставена от колегите ми във Facebook и групата Фармацевтични бисери. Няма да ви занимавам с лапсуси като “глистер”, “скилидка”, защото сте ги чували хиляда пъти. Има по-забавни неща, особено когато поддържаш някакъв диалог с пациентите си извън служебния.

“ПияниЯТ Хедуиг”

Като управител на аптечка, бях решила да взема строги мерки по проблема “пискащо детенце, което ми пречи да си върша работата”. За целта взех от многобройната си совешка колекция една плюшена полярна совичка на име Совпрес. Совпрес застана “дежурен по дете”. Ако някое детенце се сърдеше и пречеше много, просто вадех совата и го заглавичквах с нея, докато я гушне и се успокои. (После пак ревваше, защото ми я връщаха обратно, но поне рецептите бяха изпълнени точно). Тая сова какви приключения изживя, и какво е психическото ѝ състояние в момента, един Бог знае. Беше иззета от един много упорит малчуган, който си я искаше. Дадохме му я и я прежалихме, обаче вечерта към 9 таткото се върна. Чакал го да заспи, с ловкостта на нинджа взел совата обратно и сега ни я връща. Мило.

Друг път една рускиня беше първа на отварянето на аптеката рано-рано сутрин, защото момиченцето ѝ цяла вечер плакало и искало “сова”, или по-точно “савааа!” Питаше колко струва, но в крайна сметка решихме да я задържим, за да тормозим и други деца. Садисти.

Но върхът на сладоледа беше денят, в който Совпрес стана алкохолик.

Нормално, децата, които идват в аптеката, са ни болнички, затова е жизненоважно да се почиства каквото пипат. Плюшените играчки събират вся и всьо, затова и трябва да се дезинфекцират. Бях наляла 95% спирт в пулверизатор (за полярна сова – полярен разтворител!) и пръсках ху-у-убаво совата след всяка употреба. Една вечер семейство с болно дете дойде и трябваше пак да ползваме Совпрес. Подадох я на таткото. Той я взе, поогледа я, прецени колко е полярна, прецени и колко е спиртосана и попита:

“Абе тоя Хедуиг що вони на джибри?”

“Дезинфекциран е” – отговорих.

“Ех, и аз искам да се дезинфекцирам, ама детето е болно…”

Как се печелят нови пациенти

Пристига млад мъж с рецепта. Нашата аптека (тогава още правих стажа си за управител) е Г-образна, с две гишета. На едното седи магистър (аз), на другото – помощника ми – едно лъчезарно, прекрасно момиче. Ние имахме доста топли отношения с целия ми екип, почти изцяло жени (Жените били злобни ли? И не работели заедно? Дръжки.) Тъй като лекарството бе по рецепта, обслужвах аз, но то се оказа в чекмедже до помощничката ми.

“Слънце”, помолих, ” дай ми, ако обичаш, ето това!”

“Веднага, Наде”.

Пациентът обаче ни гледаше ту мене, ту нея, като треснат с мокър парцал.

“Ти “СЛЪНЦЕ” ли я нарече?’ – попита, наблягайки доста странно, с акцент, на думата “слънце”.

Кълна се във всичко свято, инфармацки мои, нищо не ми хрумна изобщо по отношение накъде бие тоя човек и какво намеква. Изръсих възможно най-грешната реплика, съвършено невинно.

“Ами да, разбира се, че ми е слънце, аз си я обичам!”

Пациентът извади една от най-плашещо перверзните усмивки, които съм виждала извън хорър филмите, погледна нея, погледна и мен пак и каза:

“Ехааа! Вие се обичате! Много яко! Оттука нататък САМО в тази аптека ще идвам!”

“И нека Бог ни пази!” – помислих си аз.

“Снимката ми е на другия край!”

Случвало се е и лекарство да изчезне – води се в програмата като налично, но не го намираме в шкафа. Тогава започва посевместно търсене на целия екип из чекмеджета, склад, а понякога и зад някое чекмедже, ако е изпаднало. Важно е да се намери, за да може, ако е увредена опаковката дори минимално, да го хвърлим навреме, преди погрешка да го дадем на някого.

За един сироп имахме съмнение, че го няма. Търсихме, търсихме, не и не. Накрая като дребосък и смело сърце реших да вляза в чекмеджето, както е отворено, и да погледна отвъд него на пода, да видя дали не е паднало. И се заклещих. Ни напред, ни назад. Проблем правеха бюстът ми и черепът ми. Бюстът как да е, прежалвам го, но с откъсната глава не мога да си върша работата, а и лекарствата щяха да се изцапат от плисналата кръв и да имаме сериозни загуби. Не може да даваме боядисани с хемоглобин сиропи! В същото време да се подава едно четирибуквие от шкаф с лекарства не би се отразило добре на имиджа на аптеката. Трябваше да се измъкна някак.

“Хора, помогнете да се измъкна оттук!” – гласът ми идваше гробовно глухо отвътре.

“Чакай, Наде, после, сега имаме пациенти!”

“Ама как така! Няма да ме зарязвате тука! Ако дойде ей-сега инспектор от ИАЛ и ви попита “Къде ви е магистърът?”, какво ще отговорите?”

“Ами той си е тук, ето го!”

“Ахааа… И как ще го докажете, че това, дето се подава, принадлежи на магистър? В дипломата ми е сниман другият ми край!”…

Spoiler alert – момичетата ми помогнаха и дори болката в главата ми мина, след като ми взеха едно кафе.